www.ciela.net
Автор
Проф. д-р Анелия Мингова, Доц. д-р Таня Градинарова
Анотация
В статията е застъпена тезата, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр.2-ро ГПК, не се прилагат в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд.
При нейното обосноваване е съобразено обстоятелството, че обжалването на определенията е средство за обезпечаване законосъобразността на процесуалната основа на производството, независимо от вида на обжалваното определение и от неговия конкретен порок и следователно, запостигането на тази цел, е еднакво значението на всяко обжалваемо определение.Обстоятелството, че законът е предвидил неговото обжалване, е достатъчно, за да обоснове значението му за законосъобразността на самото исково производство и неговия краен акт, преди той да бъде постановен.
В статията е посочено също, чеако при постановяването на решение, съдът решава спора между страните по делото, то при постановяването на определение, той решава спор, в който самият той е страна. При решаването на този спор, съдът не може да бъде ограничен от съдържащите се в частната жалба оплаквания .
Не на последно място, изводът се извежда от характера на правомощията на въззивния съд при обжалване на определенията. След като той във всички случаи дължи произнасяне по същия процесуален въпрос, каквото е дължала и първата инстанция, въззивният съд трябва да може да отстрани всички пороци в нейната дейност при постановяването на определението, което е гаранция за законосъобразността на собственото му определение.
Отвори в PDF