www.ciela.net
Author
Annotation
С влизането в сила на Договора от Лисабон, по силата на член 6, параграф 1 от Договора за Европейски съюз Хартата на основните прави на Европейския съюз „…има същата юридическа сила като Договорите“. Същевременно, в параграф 3 на същата разпоредба е възпроизведена една създадена от Съда на Европейския съюз формула: “основните права, както са гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи“.
Тълкуването и приложението на Хартата на основните права на Европейския съюз се сблъскват главно с два проблема. Единият се отнася до действието на Хартата по отношение на държавите членки, а другият – до възможността разпоредбите на Хартата да бъдат източник на права и задължения за индивидуалните правни субекти. Двете проблемни области са свързани. И макар само втората да е предмет на настоящия преглед, интересно е да се спомене схващането, според което разпоредбата на член 51, параграф 1, първо изречение, озаглавено „приложно поле“, дава отговор – отрицателен – и на въпроса относно действието на основните права в отношенията между частноправни субекти.
Във всеки случай, трябва да се отбележи и това, че идеята, според която основните свободи на движение или някои принципи, като например забраната на дискриминация, основана на пола, са релевантни в частноправните отношения, не е нова и е утвърдена.
Ето защо, във формата на въвеждане в проблематиката, е уместно да бъде припомнено, че принципът за директния ефект на правото на Съюза, провъзгласен в известното решение на Съда Van Gend en Loos от 1963 г. позволява на правните субекти да се позовават директно (непосредствено) на една норма на правото на Съюза пред една национална юрисдикция или юрисдикция на Съюза. Директният ефект може да бъде пълен, което означава, че той се проявява както в рамките на спорове, противопоставящи един правен субект на държавната власт (на образувание, което е проява/еманация на държавната власт), т.нар. вертикални спорове, така и в рамките на хоризонталните спорове, които противопоставят два равнопоставени правни субекта. Както знаем, това не е така що се отнася до директивите, които са снабдени (съгласно юриспруденцията Ratti от 1979 г.) единствено с вертикален ефект и то при определени условия, както Съдът е обявил в своето решение Van Duyn от 1974 г., ако разпоредбите й са достатъчно ясни, прецизни и безусловни.
Ето защо, за да смекчи, за да компенсира тази липса на хоризонтален ефект на директивите, Съдът е развил в своята юриспруденция четири механизма (способа), позволяващи непряко позоваване на директивите в хоризонтални спорове: (i) широко разбиране на понятието „държава“, което да позволи да се счита, че съответният спор е в действителност един вертикален спор; (ii) задължението за конформно тълкуване, което тежи върху националния съдия, така както то произтича от решението Von Colson от 1984 г.; (iii) възможността за пострадалия от едно нарушение на правото на Съюза да получи обезщетение за вредите, както тя е провъзгласена и утвърдена от юриспруденциятаFrancovich от 1991 г. и (iv) позоваването на общите принципни на правото на Съюза, както те са конкретизирани от една директива.
За да се навлезе в същината на темата, тук е използван един хронологичен подход, който обхваща четири решения, постановени от Големия състав на Съда. Това позволява да се пресъздаде в нейната цялост еволюцията на една юриспруденция по разглежданата проблематика.
PDF